Петър Богдан Бакшев е български католически архиепископ, францисканец и книжовник. Неговата „История на България“ (1667) е най-ранната известна българска история. Един от подбудителите на Чипровското въстание. Заслугите на Петър Богдан за народностното пробуждане на българите през XVII в. са огромни. Той е сред основателите на католическата пропаганда по българските земи. Той първи създава герба на България – изправен лъв, тъпчещ турски полумесец.

Роден е през 1601 година в Чипровци в семейство на занаятчии. Богдан е рожденото, а Петър – монашеското му име. Последното му е дадено след постъпването във Францисканския орден – може би по негова молба в чест на първия му учител и благодетел, епископ Петър Солинат. Държал и на първото си име и затова почти винаги се подписвал Петър Богдан.

През 1612 година става послушник във францисканския манастир в Чипровци, където привлича вниманието на епископ Петър Солинат. През 1618 година става монах, след което учи в католическото училище в манастира „Свети Франциск“ в Анкона, Италия. През 1622 г. е ръкоположен за свещеник и е избран за викарий при Петър Солинат. От 1623 година продължава образованието си в Клементинската колегия в Рим, което завършва през 1627 година. След кратък престой в Чипровци епископ Илия Маринов изпраща Петър Богдан да учи отново в Италия до 1630 година. Владее много езици – латински, италиански, гръцки, хърватски, сръбски, руски, влашки, турски.

На събора на Българската католическа кустодия през 1630 г. в Чипровци Петър Богдан бил избран за кустос (религиозен водач във францискански орден). По това време се проявил и като книжовник – превел в Чипровци и отпечатал в Рим през 1638 г. първата си книга. През 1637 година става помощник на Илия Маринов, а след година става главен епископ на Галиполи.

През 1640 година той съставил доклад до папата за състоянието на българските земи. На 17 юли 1641 г. заема мястото на починалия софийски католически епископ Илия Маринов, като същевременно става и апостолически викарий за Влахия и Молдова. През 1642 година успява да издейства Софийската епископия да бъде издигната в архиепископия и тя да ръководи всички католици в България, Влахия и Молдова, ставайки първият софийски католически архиепископ. През същата година отпечатва нова преводна книга с разкази за живота на Богородица – „Благосъкровище небесно“.

Поради нарастване на структурата на католическата църква в България, Петър Богдан прави предложение през 1643 г., Конгрегацията за разпространение на вярата да отдели от Софийската архиепископия земите на Средна и Североизточна България.

Около средата на XVII век сред старите Чипровски благородници постепенно се заражда идеята, католическата вяра да бъде използвана за българската народна идея, тя да бъде призната пред католическия Запад и да бъде превърната в народна институция, на която да бъде основана възстановената българска държава. Така тези идеи представляват и предвестник на българското народно Възраждане. Петър Богдан посещава заедно с епископ Петър Парчевич и Франческо Соймирович редица владетели на държави от Централна Европа с цел да ги подбудят, да създадат християнски съюз срещу османските турци и да предприемат военен поход срещу тях, който да доведе до освобождението на България.

Опитва привличане към съзаклятието на Полша, в лицето на крал Владислав IV, и Венеция, силната средиземноморска държава, която по това време е във война с Османската империя. Със задачата да води преговори с европейските страни е натоварен близкият съмишленик на Петър Богдан – Петър Парчевич. Полският крал първоначално дава съгласието си за предприемане на общи военни действие, но впоследствие притиснат от Сейма (полско-литовският парламент), се отмята. Не успяват да осигурят и подкрепата на Венеция, която дава на българите само „благоразумни и спасителни съвети“ и обещания за продължаване на войната срещу османците. В резултат на тези обстоятелства усилията на Петър Богдан и Петър Парчевич не се увенчават с успех и опитът за освободително въстание се проваля. Събитията от 50-те години на XVI в. показват, че в желанието си да постигне така бленуваното освобождение, софийският архиепископ не се ограничава само до действия в предела на българските земи, но и отвъд тях.

През 1644 година Петър Богдан пътува до влашката столица Търговище и се среща с войводата Матей I Басараб. В края на 1649 година отново е в Търговище, заедно с чипровския кнез Франческо Марканич и други първенци, след което епископ Петър Парчевич е изпратен на дипломатическа мисия в търсене на съюзници срещу Османската империя. През следващата година Петър Богдан е в Италия, където се среща с Парчевич в Анкона. През 1655 година се среща със сръбския патриарх Гаврило I, а по-късно и с православния софийски митрополит Мелетий, който го обвинява пред османските власти в измяна към Османската държава. Петър Богдан е заловен, но успява да избегне наказание с помощта на подкупи.

На съвещание на висши балкански духовници във Влашко през 1656 г. се поставя задачата за общо въстание. Т. нар. „Балкански съюз” предвижда на бунт да се вдигнат народите от България, Сърбия, Гърция и Албания с подкрепата на войски от Влашко и Молдова. Потърсена е и помощта на хабсбургския император Фердинанд III, но изглежда неговият отрицателен отговор обрича плана на провал.

Последният опит на чипровския католик да извоюва освобождението на народа си е през 1673-1674 година, когато вече е на преклонна възраст, но още запазил пламъка на надеждата, че България може да бъде възродена. За това говори едно писмо, изпратено по Петър Парчевич през март 1673 година до венецианския Сенат, в което той съобщава, че балканските народи са готови да въстанат, стига да им бъде оказана подкрепа от страна на Европа. За жалост и този опит не се увенчава с успех.

Активната политическа дейност на Петър Богдан и други католически дейци, както и антиосманската коалиция на Полша, Венеция, Русия и Австрия, които обединени в Свещена лига, през 1686 г. предприемат широко настъпление на Балканите, довеждат до избухването на три въстания в българските земи – Второто търновско 1686 г., Чипровското 1688 г. и Карпошовото 1689 г.

Петър Богдан очертава етнографските граници на България. През 1640 г. той пише:

България се нарича днес всичката оная земя, която се зовяла някога Първа, Горна Мизия, част от Долна Мизия, цяла Тракия, с изключение на приморието Калиполско, дето се говори гръцки език, по-голямата част от Македония, цяла Морава, та до Охрид, до пределите на Албания и Гърция, а от Сърбия на изток до Черно море; Дунавът я дели на север от Влашко и Молдова, в старо време наричани Древна Дакия, Прездунавска Дакия и др.

През 1655 г. дава сведения за град Охрид:

Охрид, български град, описан от Петра, софийски архиепископ. Градът Ахрида се нарича по славянски Охрида или Охрид, разположен при езерото, неричано Лихнидско или на славянски Блато Охридско. Той е бил съграден от император Юстиниан, който го и назовал Юстиниана Първа и свое отечество… Но в наше време той припада на царство България и е нейн главен град: и днес всички, които живеят вътре в града (крепостта), са българи.

Умира в първите дни на септември 1674 година. Погребан е в олтара на построената и осветена от него църква „Света Мария“ в Чипровци.

Източник: https://www.bulgariantimes.co.uk/