Трети март, денят на Освобождението на България е национален празник от 1990 г. На 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя, с който се слага краят на Руско-турската война от 1877-1878 г. Войната, която е десета в поредицата от Руско-турски войни е наречена Освободителна, тъй като довежда до освобождаването на част от българите от Османската империя и създаването на Третата българска държава.

Ето някои не толкова известни, но любопитни факти около Освобождението на България:

3 март се празнува като Ден на Освобождението на България от турско владичество от 1888 г. Еднократно като официален празник е отбелязан през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението.

Априлското въстание от 1876 година, което избухва преждевременно на 20 април по стар стил в Копривщица и е организирано от Гюргевския революционен комитет, е потушено с големи жестокости. Въпреки че е неуспешно, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение. Въстанието, макар и незавършило с военен успех, постига друга своя основна цел – политическата, тъй като народният бунт за независимост намира силен отзвук в Западна Европа и Русия и доказва на европейските народи, че българите копнеят за свобода и са готови да се борят за нея с цената на живота си.

Санстефанския прелиминарен договор е своеобразен подарък от страна на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 19 февруари 1855 г., а през 1861 г. на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право. У нас той е известен като Цар Освободител. Преговорите по сключването на договора започват в главната квартира на руската армия в Одрин, а едва след това се водят в Сан Стефано. Русия е представена от Николай Игнатиев и Александър Нелидов, а Турция от Савфет паша и Садък паша. Заседанията се провеждат два пъти дневно. За основа на преговорите служи проект, разработен от Граф Игнатиев, чиито основни положения са одобрени от императора Александър II. На войниците са раздадени по 100 патрона и всички очакват или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград.

Мирният договор е подписан в къщата на семейството на Симеоноглу в Сан Стефано – предградие на Истанбул. От 1926 мястото се нарича Йешилкьой, откогато се въвежда законодателното правило всяко населено място в Турция да има турско име. В Османската такова правило не е било валидно, тъй като не е прието империите да сменят имената на градовете, които завземат, с малки изключения. Дори Истанбул не е турско, а гръцко име. Така в рамките на Османската империя имало много градове и села, чиито имена не били на езика на владетелите. Сан Стефано по византийско време бил Айос Стефанос (Свети Стефан). През 1203 г. рицарите от четвъртия кръстоносен поход акустирали в селището. И понеже за римляните било трудно за произнасяне гръцкото название, те го превели на родния си език и от там дошло Сан Стефано.

Добре известно е, че Самарското знаме (превърнало се в един от символите на българското опълчение и на българската бойна слава) е изработено по инициатива на жителите на гр. Самара като израз на тяхната морална подкрепа за справедливата борба на българите. На лицевата страна е избродиран образът на Иверската света Богородица, а на обратната страна се намират ликовете на светите Кирил и Методий. Към дръжката на знамето са прикачени две червени и две сини ленти, като на едната червена лента е изписано: „Самара – Болгарскому народу вь 1876 году“. Върху една от сините ленти има надпис: „Да воскреснеть Богь и разтучаться враги его“.

Граф Николай Игнатиев е бил освен известен дипломат и много добър финансов спекулант. В Русия от край време прогресивните хора му се подигравали. По времето, докато бил министър на държавното имущество, му правили толкова чести ревизии и откривали такива липси, че Игнатиев го грозял затвор, но бил прекалено близък до сърцето на царя. Той единствен от Съвета на Руската империя бил арестуван.

От турска страна договора е подписан от Сафет Мехмед Паша – външен министър. По-интересната личност от този исторически момент е Садуллах Бей – един от прочутите османски бонвивани. Бил е посланик в Германия и Австрия. Той се самоубива през 1901 г. с газ, след няколко опита да се обеси. Причината – „любовта му към един млад сътрудник“.

Ген. Николай Обручев (1830-1904) разработва предварителния план на руското командване за войната срещу Турция. За да се избегнат продължителни и кръвопролитни сражения в района на Североизточна България (където се намирали четирите най-мощни укрепителни съоръжения на турската отбрана – Силистра, Русе, Шумен и Варна), се предвиждало в началото на бойните действия да се предприеме демонстративно настъпление през Добруджа, което трябвало да заблуди турското командване, че руската армия ще насочи ударите си към Източна България. Цялата кампания, разчитаща на изненадата и бързото настъпление, можела да завърши за около 3 до 4 месеца. Княз Горчаков, който се колебаел и се опитвал да ограничи военните ангажименти на Русия, коригирал плана на ген. Обручев, ограничавайки зоната на бойните действия само до Стара планина, надявайки се, че след първите си неуспехи Османската империя бързо ще склони да преговаря. Вероятно заради това войната се проточва доста по-дълго.

В Руско-турската освободителна война участват пет държави: Русия, Турция, Румъния, Черна гора и Сърбия. Преговорите за евентуално сътрудничество между Петербург и Букурещ завършват с подписването на две конвенции. Първата уреждала свободното преминаване на руските войски през територията на Румъния, срещу което Русия се задължавала да съблюдава териториалната цялост на Румъния. По-късно Петербург не спазил тази уговорка и отнел от Букурещ Бесарабия, предоставяйки като компенсация Северна Добруджа.

Генерал-майор Михаил Скобелев (1843-1882) е сред най-популярните герои на Руско-турската освободителна война. През март 1877 г. е привлечен на разпореждане на главнокомандващия на Дунавската армия великия княз Николай Николаевич. Включва се активно в битката за Плевен, когато си спечелва и прозвището Белия генерал. Ръководените от него части допринасят съществено за успешната обсада на Плевен, в боевете при Шипка-Шейново, както и за устремното настъпление към Одрин и Цариград.

Решенията на свикания в Берлин международен конгрес се вземат шестте велики сили: Англия, Германия, Австро-Унгария, Италия, Русия и Франция. Както е известно, заседанията се ръководят от германския канцлер Ото фон Бисмарк. Интересно е да се отбележи, че екзарх Антим (свален от поста си и заточен в Мала Азия по решение на Високата порта още на 14 април 1877 г.) още преди началото на конгреса отправя молба към руското правителство за изпращане в Берлин и на български делегат, но лично канцлерът княз Горчаков отхвърля тази молба, поради което в германската столица има представители на Румъния, Гърция, Черна гора и Сърбия. Така България остава без представител на този съдбоносен конгрес.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, СЪОТЕЧЕСТВЕНИЦИ !